Суперкниги

Всяка книга е Суперкнига до доказване на противното

Наслука – живата стръв в живота на един тийнейджър метъл в Италия

nasluka2Случвало ли ви се е, да влезете в книжарница и преглеждайки новите книги, за които срещате навсякъде реклами, да попаднете наслука на тотално неизвестно заглавие от неизвестен за вас автор. Да прочетете гръбчето, да прегледате книгата и именно с нея да си тръгнете? Това е историята на моята среща с „Наслука”.
Отдавна имах желанието да прочета книга от съвременен италиански автор. А щом разбрах, че тук действието се развива в днешна Италия и има замесена гаражна метъл банда, се уверих, че това е роман, който искам да прочета. Тръгнах с идеята, че в ръцете си държа леко и наивно четиво, което носталгично ще ме върне към метъл годините в гимназията. Но романът се оказа далеч по-стойностен.

Тук е моментът и да изкажа несъгласието си за избора на заглавие. В оригинал книгата се казва „Esche vive”, което се превежда като „Жива стръв”; на английски също са го оставили “Live Bait”. Темата за риболова пронизва като с кука романа от край до край. nasluka4Риболовът е развлечение, начин на живот, душевен пристан и метафора за живота. Стръвта е от определящо значение – както буквално, за майсторите рибари и техния улов, така и метафорично – за това какво се надяваш да хванеш и какво си готов да заложиш за него. Жива стръв са и самите хора, както става ясно още от първа глава. Затова изборът на „Наслука” за българско заглавие за мен е повече от непонятен.
Започнах да чета книгата с вълнението и мисълта, че тя описва италианската действителност. Книгата обаче се оказа като усещане до голяма степен чисто българска и близка, което страшно ме изуми! Действието се случва в тосканското селце Мульоне, което е толкова провинциално, че е „забравено от бог и цар”. Младите хора не виждат бъдеще в него и простират тъжен поглед отвъд, поглед, пълен с милиони мечти и въздишки и всички те сочат навън. Освен учениците селото е пълно с много пенсионери, които сякаш превъзхождат числено всички. Те диктуват настроенията на цялата околност, те са и „Стражите”, които я пазят. Забавни и досадни, смели и страхливи, лъжещи и искрени, те са цяла галерия от образи. Сред тях най-много се откроява този на Мадзинга, 80-годишния дядо, който гордо износва рапърските дрехи на внука си от гимназията и носи говорен апарат, който кара гласът му да звучи като на робот. Възрастните хора са сплотени, свободни са и постоянно са заедно, най-често, за да пият. Идеален за целта им идва новооткрития Младежки информационен център, който често в опиянение наричат бар, за какъвто и го използват. Млади хора в Младежкия център, естествено, няма, но пък затова е винаги пълен с друго – пенсионери, котенца, луминисцентни лампи, вестници и мечти.
Главните герои в романа са трима, всичките млади, но на различни възрасти, с различни амбиции и разбирания. Повествованието обаче се води само от двама от тях.

Фиоренцо е в последния клас на гимназията, обожава да лови риба и да свирят с групата си „Метъл Девастейшън”, на която е горд вокал и фронтмен. Майка му е починала неочаквано преди година и този шок за семейството за втори път обръща живота му, колкото и да се прави, типично по мъжки, на кораво момче. Ако има йерархия на главните герои, то той е най-главният от тях – в най-много глави той разказва, книгата започва и завършва през неговия поглед.

“Защото истинската празнота не е нищото, а нищото, където би трябвало да има нещо. Нещо важно, което винаги го е имало, после в определен момент поглеждаш и разбираш, че вече го няма.”

Това е началото, а липсващото нещо е дясната ръка на Фиоренцо. След нелеп инцидент с пиратка в детските му години, той остава без длан и научава по трудния начин, че не всеки спечелен бас е повод за радост. Това е и първият повратен момент за него, след който всяко обикновено и рутинно нещо в живота му се променя. Но Фиоренцо е изключително борбен и инатлив, и това не му пречи да стане майстор в риболова, да върти магазина на баща си, да е фронтмен на групата си и да се доказва по физическо, изкачвайки стълбове с една ръка. Фиоренцо е и аутсайдер. Той е също така и достатъчно инатлив, за да придава огромна важност на (не)значителни неща, които на него му се струват огромни и да се държи дръпнато.
В книгата е добре и реалистично засегната темата за тормоза и унижението в училище от страна на съучениците, от мотивите за бягство от часовете и за страха от явяване в училище, който нараства успоредно с броя на отсъствията. Конфликтът баща-син в тийнейджърството също е много добре предаден. nasluka1Той е и допълнително подсилен от скорошната неочаквана смърт на майката-крепител на семейството, от една страна, и от факта, че бащата е треньор по колоездене с големи амбиции за сина си в сферата, които се изпаряват завинаги след загубата на ръката на Фиоренцо. Пропастта между тях расте дотолкова, че взаимната търпимост и умереното съобразяване могат да се считат за хармонични отношения.
Пластът с метъл групата наистина ме забавляваше, защото ми навяваше достатъчно носталгия по моето тийнейджърство. Четях със сантиментална усмивка как героите, още несвирили извън репетиционната, са убедени, че ще покорят международната сцена, правят си мърчъндайз и плануват грандиозни концерти. Членовете на групата са описани с някои типични клишета от реалния живот, които всеки познавал или бил в такава група, ще разпознае и оцени – барабанистът е винаги без блуза, леко пълен и е вече полу-алкохолик; соло китаристът е красавецът в групата; басистът е смотанякът, а фронтменът постоянно бута групата и я записва на всевъзможни участия дори без подготовка. Всичко това е описано с фина ирония, която сега адски ме забавлява, но съм сигурна, че ако бях чела книгата преди 6-7 години, щях да симпатизирам на групата много повече и да се чудя защо не я оценяват подобаващо.

„Ние веднъж отидохме в общината и питахме дали може да свирим, а общинският съветник, който отговаря за младежките инициативи (който, между другото, е някакъв старец) ни каза: „Защо не, чудесна идея, момчета, минете през онази врата да обясните по-подробно”. Показа ни вратата и ние тръгнахме сигурни и навити, но се оказа, че вратата е страничен изход на кметството и се озовахме на тротоара, глупави, излъгани и ядосани до смърт.”

Разбира се, момчетата от групата (все още) нямат голям успех сред жените, освен китариста, а липсата на опит прави някои текстове на песни трудни за писане. Случва се обаче и обратният момент – от песните се правят препратки към интимната страна:

„Защото не е толкова лесно, как се случва така, че да прескочиш от нормалния живот към секса? Как се минава от двама изправени, облечени и сресани души с нормални неща за правене (ядене на ориз, разговори) в две голи, потни и търкащи се тела, които проникват едно в друго, говорят си мръсни думи и свършват заедно? Би трябвало да има нещо по средата, знам ли, някаква преходна фаза.
В песните, например, не се минава директно от строфите към припева. Не би имало смисъл, има нужда от кресчендо, което те хваща и те издига до върха, а след това оставя припева да се лее колкото си иска. Това кресчендо се нарича bridge, т.е. „мост”, защото е мост, който тръгва от нормалния свят на строфите и стига до рая на припева, където музиката е по-висока и надъхана и ще остане в главата ти за дълго… Може пък да е като при по-гениалните групи като „Блек сабат” и „Моторхед”. На тях не им пука да правят нещата постепенно, те не следват правилата и правят страшни парчета, които си вървят по техния път без мостове и средни положения.”

Другият главен герой е Тициана. Тя е на 32 г., образована, умна, красива и изобщо не се вписва в западналото провинциално Мульоне. Учила и жънала успехи в Берлин, тя решава да се върне у дома и това е най-голямата й грешка, защото тук тя няма шанс за никакво развитие. Като най-образования човек в селото я посрещат с почести и отварят специално за нея Младешкия информационен център, който тя да ръководи. Но и тази утопия пропада, тъй като по цял ден в центъра е пълно почти единствено с пенсионери, от време на време някой пътуващ търговец и едно умствено изоставено дете, на което тя дава уроци. И котенца. Но това е друга история. Тициана се чувства ужасно самотна и води блог, за да може да споделя какво й се случва. Съквартирантката й се опитва да я социализира, но дружи само с емигранти, които не се харесват на Тициана. Оттук идва и един от любимите ми цитати, на който искрено се изненадах и забавлявам, както и моите приятелки:

„Николай не е грозен, даже може да се каже, че е хубав. Страшен сладур, би казала Рафаела. На твоята възраст е, но за разлика от много италианци, като го погледнеш, виждаш мъж. Мъж, без значение красив или грозен, с лице на мъж и ръце на мъж, и кожа на мъж. Кой знае защо, но твоите връстници италианци, тези с които ходеше на училище например, ако ги видиш сега, не са мъже. Бяха момчета и след това остаряха без никога да станат мъже. И не го казваш в преносен или в морален смисъл или тем подобни. Имаш предвид точно като външен вид. Никакъв релеф, никакви очертания, никакъв характер. Останали са си момченца, само дето са вече без коса, надули са се, нагънали са се. Приличат на шестнайсетгодишни, оставени за година и половина на открито да се разкапят под дъжд, вятър и слънце.”

(Авторът на книгата е мъж, да отбележа.) Тициана обаче не иска до себе си мъж още. Тя харесва момчешката свежест и освен това е адски самотна и изгубена в собствения си живот. Това я тласка да направи нещо необмислено, нещо което противоречи на всичките й принципи и на същността й. Но всъщност й вдъхва живот.
nasluka3Мирко Колона е третият главен герой, но той не води повествованието от свое име. Представен ни е все в нечии други очи и чак в писмата му (есетата) навлизаме в истинската му същност. Наричан от всички подигравателно Шампиончето, Мирко наистина е феномен в колоезденето и е единствената надежда на малкото Мульоне да се прочуе на регионално ниво. Неговата дарба и невероятна физика естествено печелят завистта на всичките му съученици и те го тормозят и обиждат постоянно. 14-годишният Мирко се чувства потресаващо самотен. Той наистина си няма никого – оставен с лека ръка от семейството си, което живее мизерно в още по-малко село от Мульоне, мразен от връстниците си и гледан от възрастните като стока, срещу която ще получат добро име за цялото село. А Мирко е изтъкан от противоречия – умен, но наивен, физически издръжлив спортист, но много непривлекателен, добронамерен, но объркващ нещата. Той никога в живота си не е губил и не може да разбере настървението при останалите и последващата я завист, отправена към него. Историята му наистина на моменти е твърде тъжна заради лъхащата отвсякъде несправедливост,но и реалистичност, което е по-лошото.
В заключение „Наслука” много ми хареса. Фабио Дженовези описва както саркастични и припадащо смешни ситуации, така и предава дълбоки философски разсъждения за живота. Стилът му е изключително лек за четене, почти разговорен. Всеки от героите е потопил въдицата си, но му кълве различно, спрямо заложената стръв. А и всеки от героите е сам по себе си стръв за живота и за обстоятелствата. А единственото нещо, избрано наслука в книгата (освен импулсивното ми желание да я купя), е заглавието.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: