Белканто – огледалната Вавилонска кула

… която събира хората.

Могат ли музиката и насилието да съжителстват заедно? И кое на кое ще бъде заложник?

Такива въпроси провокира романът „Белканто“ на Ан Патчет. Книгата започва с лъскаво частно парти в чест на известния японски бизнесмен г-н Хосокава. Рожденикът е изключително заможен и влиятелен, което предполага гостите също да са от елитните среди, а немалка част от тях присъстват на празника с меркантилни цели – да спечелят бизнесмена за спонсор на свои инициативи. Самото парти е подарък за японеца – то е организирано в чужда неназована южноамериканска държава, а домакинът е вицепрезидентът на държавата. Най-големият подарък обаче е специалният гост – Роксан Кос, любимата оперна певица на г-н Хосокава, която ще пее в негова чест.

Президентът също се очаква да е гост на партито. Изведнъж на празненството нахлуват организирана група от млади терористи с цел да го пленят, но президентът го няма – предпочел е да гледа вкъщи сериал. Изведнъж нападателите (със средна възраст около 17-19 години) се оказват затворени в луксозната къща с десетки светски личности за заложници, а най-важният от тях липсва…

„Белканто“ е и един социален експеримент. Романът обхваща времето от пленяването и бавно и достоверно проследява всичките му естествени стадии. Има динамика във взаимоотношението между похитители и похитени. Но има развитие в отношенията и между самите заложници. Психологическият момент в книгата е много силен. Показани са различни гледни точки и типове хора, както и как отделните случки им повлияват. Как с времето, прекарано при такива условия, най-силните черти на характерите се проявяват най-много. Виждаме как някои герои покровителстват други, как има тъжащи за дома и забравили го, как някои се възползват от времето, прекарано в плен, за да учат нови неща (езици, готварство), а други се стремят всячески към постигането на хармония и уют.

И, разбира се, най-големият акцент на книгата. Хората в къщата говорят различни езици. В началото те изобщо не могат да се разберат – в имението се чуват испански, английски, японски, френски, руски… Именно така доскоро безликият асистент и преводач Ген става най-важният член на това миниобщество. Той владее по-голямата част от езиците, приятелски настроен е и превежда всичко на всички. Но не това е главният акцент, а музиката. Чрез нея героите говорят на един език – този на сърцето и емоцията. С нея те си спомнят, че са преди всичко хора. Не е необходимо думите да бъдат разбрани. Чувството, създадено от музиката, завладява всички, прави ги съпричастни и разбиращи се взаимно. Роксан Кос и нейните песни са опората на всички в този труден момент – и на похитени, и на похитители.

Признавам, че финалът малко ме изненада в началото. Но дори сега, пишейки това ревю, се убеждавам, че това е най-логичният и хубав завършек.